ВЪЗКРЕСЕНСКО НАЧАЛО
НА ВЕЛИКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ
ЧРЕЗ БРАТСКИТЕ НАЧАЛА НА СВ. КИРИЛ И СВ. МЕТОДИЙ
В България има два университета, които са замислени като идея за братството – Софийският университет „Св. Климент Охридски”, който според завещанията и волята на дарителите е трябвало да се казва „Братя Евлоги и Христо Георгиеви” и Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий”.
Сега сме останали само ние. В тази воля на първооснователите стои идеята за единение, откровение, спасение и животворност. Там, където е умът на Кирил, са били и очите на Методий; там където е сърцето на единия, душата на другия е постигала своя полет. Това е рядък шанс, който се дава на един университет. Още Илия Бешков обръща внимание на егоистичната същност на мисълта – тя никога не е утробна; за да стане такава трябва да има съжителство, съучастие и отзвук. Идеята за съгласуваност, когато се твори наука, би следвало да е висша идея, на която индивидуалността се подчинява трудно, но чрез която се просветлява. В своята вече дълголетна история, великотърновският университет, който е в годините на зрелостта, е давал пример за такава съгласуваност. Случвало се е и друго – провинциалното чувство ни е пречило да се остойностим, защото сме търсили признанието отвъд нас.
Отдавна е известно, че в Европа много от университетите са възникнали като духовни братства. Поради добро стечение на обстоятелствата (а може би свише?!) нашият език и книжовността ни се създават чрез духовно и чрез родово братство – Кирил и Методий стоят толкова близо един от друг. Няма сила, която да ги раздели, независимо че в житията единият е сочен като философ, а другият – като учител. Когато Кирил се нуждае от вглъбяване, отива не другаде, а при брат си на Олимп – там „денонощно” чете и обсъжда с Методий книгите; когато трябва да изпълнява мисия, кани и брат си, защото, ако той е силен в словото, Методий е дълбок в молитвите. Смисълът на братството показва най-добре притчата за пречистената вода, която утолява духовната жажда чрез силата на вярата. Накратко: Кирил открива възможност мръсната и застояла вода да стане животворна, но се обръща към своя брат с молба той да извърши свещенодействието. „Не мога вече да търпя жаждата, гребни от тази вода. Онзи, който едно време превърна за израилтяните горчивата вода в сладка, той ще даде и на нас утеха.” Добре е да имаме пред очите и в ума си тази притча – великотърновският университет превръща вече 56 години горчивата вода на науката в сладост за младите хора. Нека да не променяме това чрез отношения, които стоят далеко от академизма. Нека да не превръщаме сладката вода в горчива: Как тогава ще утоляваме жаждата си?
Методий, по-големият, разбира силата на Кирил. За него житиеписецът отбелязва: „Помагаше като слуга на по-малкия си брат, като му се подчиняваше.” Прозрението всеки да оценява силата на другия е същинското просветление, и в този случай подчинеността не се мисли като унижение и безпомощност, а като упование във възможностите на отделния човек. В признанието на възможностите на своя брат, Методий е стигнал до всеобхватността на учителството, изразено в простото тържество на изречението: „За всички беше всичко, за да спечели всички”. Да внесеш зърно в подготвената нива е шанс да добиеш пшеница за собствения си хляб. В своята сплотеност св. Кирил и св. Методий са били едновременно нивата и зърното, за да пребъдат нашето слово и нашият дух.
Ние, простосмъртните преподаватели, не бихме могли да стигнем до подобно възвеличаване чрез играта с обобщителното местоимение. Можем обаче да се опитаме да смирим личното „Аз”, за да го превърнем в зърно за подготвената нива. Така вероятно разбира единението на братството и св. Кирил – смъртта му няма да спре делото; този, който остане сам, ще носи силата на двама. Нека да чуем отново неговото послание, защото то е завет за векове. „Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз завършил своя ден, падам на нивата. Ти пък обичаш твърде много планината, но недей зарад планината да изоставиш своето учителство, защото чрез него можеш по-добре да се спасиш.” „Не се отказвай от святото дело!“, предсмъртно наставя Кирил. На свой ред Методий, творилият за векове, също отправя своя завет и посочва своите последователи. За свой приемник според качествата му той определя Горазд. Магията на приемствеността призивно звучи така: „Да подражаваме на добрия живот на нашите блажени”. Днес повечето от нас също имат своите светли примери; имаме своите „блажени“.
Великотърновският университет вече има няколко поколения изявени учени, което може да означи връзката учители – ученици. Нещо повече, нашите ученици са вече из цялата родина, а признанието на учените ни надхвърля националните граници. Това, което творим тук, отзвучава в цяла България. От аудиториите словото е полетяло и живее в ума и душите на младите, и на тези, които вече събират плодовете на своята зрялост. Това, разбира се, е удовлетворение, но и голяма, голяма отговорност спрямо поведението и мислите ни, спрямо постъпките и словата ни. Силата, добита от познанието, не трябва да бъде съпътствана от елементарност в отношенията. Великотърновският университет е жива същина, подобна на езика ни, и името му трябва да се споменава с почит и уважение. Споровете на свободните учени са начинания, родени от толератността.
Споменавам езика ни неслучайно – погледнете какъв строен порядък: имаме съгласни – какво братство и съгласуваност цари между звучните и беззвучните, определени от буквения смисъл на азбуката. „З” се означава със „земля” – изконно и чисто начало, „С” отваря словото и гради силата чрез земното. „Г” – означава „глагол”, но глаголенето не е проста работа и не всекиму е дадено. Когато се чуе „К”, знаем, че е „како”, и се опитваме да вложим ум в това, което говорим. С „Д” назоваваме „добро”; с „Т” ще го подкрепим – доброто трябва да е „твердо”.
Така езикът създава братствата на мисълта, чрез които се твори житейската философия, че ако има „Б” – „буки”, за да създадем писменост, съответстващата съгласна трябва да е „П”, означена като „покой”. За да означи духа си, един народ има нужда от събития, но са му нужни и спокойствие, и мир. Приемам, че това е една игра, но посланието в нея е, че езикът ни учи да не стигаме до крайности; да имаме коректив и противоположното да е за опора, а не за подбуждане на агресия.
Във всичко това като метафора и истина, виждам братството на св. Кирил и св. Методий. Няма добро без пот, казва народът ни. С много пот на челата сме постигнали това, което имаме днес. Нека още по-големи да са усилията ни, за да го запазим и да останем достойни за името си, означаващо великата идея за братството на духа.
Великотърновският университет се случва в слънчевото подножие на Света гора и в сенките на Янтра – огледало за любопитните и вълнение за поетите. Насреща историческият Царевец като мъдрец прехвърля броеницата на времето, тайнствената Трапезица е като сестра на вековете. Това е магическо място, където книгите са били повече от мечовете, а словата – по-звънливи от камбаните. Светът тук е отворена книга. Тук човек може да бъде цар с царете, воин с войните; и книжовник. А книжовниците, както знаем, ред пишат, век векуват и остават на хълма като гълъби на сътворението. Дълбоко вярвам в духовното братство в науката и образованието.
Нека то да пребъде и да тържествува възкресенското начало във Великотърновския университет!